Ако се доверяваш – доверявай се изцяло, докрай. Трябва да
дадеш на онзи, на когото вярваш, всичко най-скъпо, длъжен си да му повериш не само
ключа от душата си, но и самия си живот. Иначе няма никакъв смисъл.
Разбрах тази проста истина в окопите. Когато в началото на
лятото на първата година от войната се заривах в изгорената от сърдитото
слънце източна степ, отначало не осъзнавах напълно къде съм и колко рязко се е
променил животът ми. Аз, който преди някакви си два месеца бях обикновен
експедитор в хлебозавод, сега вече бях войник, бях картечар в една от бригадите,
изпратени спешно да помогнат в усилването на военния контингент в граничните
райони. Заедно с мен бяха изпратени и стотици други – доброволци и
мобилизирани. Някои от тях дори не бяха ходили в казармата и за пръв път
виждаха автомат на полигона по време на безумно съкратения курс.
По пътя към местоназначението, докато някои мълчаха през
цялото време, вглъбени в мислите си, повечето от нас весело завързваха
запознанства, майтапеха се и се смееха, обаче в очите на всеки виждах проблясъци
на дълбок страх. Тези проблясъци приличаха на спирала от абсолютен, първороден мрак,
в който потъваш все по-дълбоко и по-дълбоко. Хората се опитваха да изплуват на
повърхността, като с всички сили се вкопчваха с нокти, с майтапи в крехкия
скелет на разсъдъка. И аз се майтапех наравно с останалите – безуспешно се
мъчех да се отърва от странното усещане за някакви тънки ледени паяжинки, които
бавно се надигаха и се спускаха в стомаха ми и изпращаха нагоре към гърлото
леко предателско гадене. Понякога виждах как по средата на разговора някой
млъкваше внезапно и започваше да се взира напрегнато по посока на движението на
нашата колона. По посока на войната.
Пейзажът лека-полека започна да се променя. Наоколо се
виждаха все по-малко гори и все по-често се появяваха изсушени от жегата жълти
полета с редки зелени линии от дървета. Някъде в далечината проблесна на слънцето
завой на река, която веднага изчезна от хоризонта и остави край колоната само
горещ прах и безкрайна, безгранична степ. Израснах в живописните гористи местности
на една от централните области и сега погледът ми безуспешно изследваше тези
безкрайни равни пространства, без да може да осъзнае докрай, че съществува и
такава пустош. Разговорите също започнаха лека-полека да стихват, войниците все
по-малко се смееха и все повече следяха мълчаливо пътя, по който се нижеха военни
камиони и бойна техника. Последните следи от думи изчезнаха в крайпътния прах,
когато някой извика: „Гледайте!”. И ние гледахме, гледахме, без да откъсваме
поглед, как покрай нас бавно минава голяма синя табела, на която с бели букви беше
написано „Луганска област”.
Имах една стара, но надеждна „Нокия”, която нямаше страх ни от Бог, ни от дявол. През цялото време снимах с нея: и по време
на обучението, и докато пътувахме на изток, и вече на позициите. Много ми
харесваше да снимам момчетата, а те с голямо удоволствие позираха за нашия общ
армейски албум, който пазех в телефона си. Снимките бяха безброй, не ги триех и
се надявах след войната да направя един голям албум като спомен за нас,
войниците от лятото на 2014 година, за онези, които ми станаха наистина близки и
скъпи. Това бяха хора с различно образование, професии и социален статус, но
тук всички станахме едно цяло и тук напълно схванах смисъла на доверието. Разбрах,
че ние преди всичко воюваме един за друг и всеки защитава онези, които са се
обърнали с гръб към него и са му дали възможност да прикрива този гръб.
Никога не бях изпитвал такова силно усещане за единство в
миналия живот, който като някаква полупрозрачната сянка все повече се
отдалечаваше от мен. Там, където царуваше мир, всеки живееше сам за себе си и
случаите на помощ от непознати хора бяха много редки. В свободните от копаене и
бойни дежурства минути често разглеждах снимките в телефона и без да искам се
усмихвах, като гледах номерата на най-големия ни майтапчия Серьога (Артиста) –
той обожаваше да прави разни смешни муцуни пред камерата. Как готви Тарас
(Кока), който преди войната е бил главен готвач в някакъв ресторант и готвеше толкова
вкусно, че човек трябваше да се нарежда на опашка за допълнително още преди да
са извикали за обяд. Как се усмихва с всичките си трийсет и два зъба Пашка
(Арнолд), дето го скъсали на кандидат-студентските изпити в правния факултет, но
той пък намерил призванието си в запояване на компютърни платки. Разглеждах
тези толкова различни хора, които до преди шест месеца не познавах, но заради които
сега бях готов да вляза в огъня и бях абсолютно сигурен, че и те ще направят
същото за мен. Доверих им сърцето си – на тях – най-истинските приятели в
живота ми.
Наближаваше средата на лятото, което изгаряше степта с
горещия си дъх. Прехвърлиха ни още по-близо до границата и колкото по-близо
беше тя, толкова повече се усилваше постоянният кисел привкус в устата, привкусът
от онези тънички паяжинки, които не се разкъсваха, колкото и да се мъчех. Пристигнахме
на мястото и отново започнахме да се окопаваме, да камуфлираме техниката в ямите,
да опъваме палатки. Работата беше много и в края на деня не си чувствах краката
и ръцете – крещяха за почивка. Когато стигнах до палатката, първите свещички на
звездите вече светеха и бяха започнали да очертават причудливи плетеници върху мастиленото платно на небето. Стоварих
се на леглото и през мъглата на страшната умора си помислих колко е красиво все
пак името на селото, до което бяхме – красиво име, което изобщо не се асоциираше
със сухата степ, простряла се на много километри наоколо. И докато не потънах
напълно в бездната, буквите на това име трепкаха пред очите ми: „Зеленопилля. Зеленопилля.
Зеленопилля.”*
Заспах и повече никога не се събудих.
Листата бяха покрили земята с влажно меко покривало, а
голите клони на измръзналите дървета беззащитно се протягаха към сивото, мрачно
декемврийско небе. От време на време небето изкашляше на порции върху
замръзналата земя ситни и бодливи снежинки, които плуваха дълго и бавно във
въздуха, преди да се приземят върху сухата мъртва трева. Вече две седмици
слънцето не беше се показвало изобщо, всеки следващ ден по нищо не се
различаваше от предишния. Плътна завеса от облаци беше надвиснала над степта, из която бавно крачеха големи гарвани и изразяваха шумно недоволството си от зимата. Поривите
на студения вятър лениво гонеха из степта голямо кълбо сухи стъбла, гарваните се
изплашиха, запляскаха с черните си криле и шумно се вдигнаха във въздуха.
Отдавна изстиналото пепелище се открояваше като голямо
безформено петно опожарена земя сред
изсъхналата жълтевина. Виждах го често насън, макар че дните, когато работех
там, бяха отминали отдавна. Това бяха горещи дни, пропити с миризма на дим и
болка, разкъсана стомана и спечена от огъня кръв; бяха страшни дни, през които
заедно с други мъже събирах телата на войниците, загинали при атаката на
реактивната артилерия. Почернели разкривени военни машини стърчаха като
уродливи скулптури върху разтопената от огъня земя, осеяна с вонящи парчета
изгоряла гума. От палатките не беше останало абсолютно нищо, освен посинелите от
огъня скелети на леглата; ударът е бил толкова внезапен и точен, че е изтрил
армейския лагер като с едно рязко замахване с гумичка.
Въпреки жаркия дъх на пепелището, войниците бяха студени – неподвижно замръзнали
разкривени фигури, покрити с черна коричка. Внимателно, много внимателно опаковахме всеки от тях в найлонов чувал, гледайки с разширени от шок зеници
тази невероятна каша, останала от лагера, който през една лятна сутрин беше престанал да съществува. А имаше и
парчета. Боже мой, никога няма да забравя разхвърляните наоколо части от
човешки тела – тази гледка ще остане с мен до края на живота ми – гледката на разкъсаните
от експлозиите останки, която предизвикваше неистово треперене в ръцете, в краката и в най-дълбокото на душата. Това беше самото естество на войната, нейното
течно ядро, с което се сблъсках за първи път през онези ужасни дни на лятото на
2014 година. Блуждаех сред останките на лагера и с притъпен поглед оглеждах
земята в търсене на какъвто и да е, дори най-малък предмет, който до преди
няколко дни можеше да е част от жив човек, и абсолютно случайно кракът ми
изрови някакъв телефон изпод купчинка мазна пепел.
Старата „Нокия” беше
цялата почерняла, пластмасовият ѝ корпус тук-там се беше разтопил, но по всичко
изглеждаше, че е извадила невероятен късмет. Изхвърлена от взривната вълна, тя
се беше оказала далеч от най-близкото огнище на пожара, и високата температура само
беше разтопила леко пластмасата. Телефонът работеше. Взех го със себе си – това
беше много важна находка, която в бъдеще можеше да помогне за идентифицирането,
ако имаше снимки. Както се оказа по-късно, в паметта на телефона наистина бяха
запазени безброй снимки. Няколко часа ги изучавах внимателно – в „Нокията” беше
животът на едно младо момче, обрисуван до най-дребния детайл от тези
многобройни цветни картини. Там бяха
майка му, жена му, бяха и неговите побратими. Имаше го дори и лагерът, какъвто
е изглеждал в началото, преди да го разрушат 122-милиметровите снаряди. И
самият притежател на телефона го имаше – младо момче с рижа коса и бузи,
покрити с лунички.
Сега това момче беше в чувал и преди последния му път към
дома го очакваха куп експертизи и процедури за разпознаване. А аз заминах за
родния му град, за да предам телефона на роднините му. Пътят беше дълъг, ръцете
ми през цялото време търсеха „Нокията”, не можех да се успокоя и да дойда на себе
си – толкова бях потресен от това, което видях край селото с красивото
украинско име. И отново и отново отварях папката със снимките, взирах се във
всяка снимка и имах чувството, че този чужд живот е моят собствен живот. Не
гледах през прозореца – какво да гледам там? Хората отвън живееха, все едно
нищо не се е случило, караха се и се сдобряваха, обичаха се и се разделяха, спяха,
работеха, забавляваха се. Не им се беше случвало да изтръгват изгорели войници
от черната земя, да обикалят в шок сред направени на парчета бойни машини, да
събират в степта малки части от човешки тела, ръцете им не бяха се пропили до
костите от миризмата на пепелището, тлеещо под безразличното юлско небе.
Чакаха ме. В тясната гарсониера майката и вдовицата се бяха
притиснали като две малки наплашени птиченца, две дълбоко нещастни жени, изгубили
сина си и мъжа си, изгубили целия си предишен живот. Подадох им телефона
мълчаливо, нямах сили да кажа каквото и да било на тези прекършени от мъка, опустошени
до дъно жени – разбирах, че в същия момент, когато снарядите, изстреляни от
системите „Град”, са се взривявали в луганската степ, реактивни снаряди са
експлодирали и в техните души, а осколките им са разкъсвали невидимите струни, по
които тече животът. Снарядите бяха изпепелили сърцата им, бяха ги превърнали в
безформени черни петна от сажди – като онова петно, което димеше сред далечните
полета. Жените започнаха мълчаливо да изучават какво има в телефона, допрели
глави, на мига забравили за мен. Излязох тихо от апартамента, затворих
внимателно вратата, опрях чело в студената стена и дълго стоях така, без да
мърдам, със затворени очи.
Мина половин година, но болката изобщо не намаля. Не избеляваха
цветовете на онзи ден, не избледняваха силуетите на замръзналите неподвижно
черни фигури, не изчезваше миризмата на изгоряло. Само лятото си замина отдавна,
отстъпило мястото си на студения мрачен декември. Всяка вечер, като си лягам, виждам в
нощния мрак онези две дребни жени – как смалени от мъка и страх трескаво
разглеждат снимките в телефона.
Някъде много далеч на изток голямото кълбо сухи стъбла стигна
до овъгленото място в степта, закачи се за стърчащата от земята нащърбена стомана
и завърши своя път.
Ян Осока
Превод от украински Ваня
Георгиева
*Зеленопилля – село в Луганска област, край което украинската армия дава първите масови жертви в ранното утро на 11 юли 2014 г. Украинският армейски лагер е подложен на масиран 30-минутен обстрел, включително от територията на РФ, с реактивни системи за залпов огън („Град”, „Торнадо-Г”) и миномети. Загиват 35 украински военнослужещи, около 100 са ранени. Унищожени са голямо количество военна техника, боеприпаси и гориво, предназначени за защитата на украинската граница.
Няма коментари:
Публикуване на коментар