27.03.2018 г.

Литературен вторник | Баба Мотя

В рубриката „Литературен вторник” ви предлагаме преводи на украинска художествена литература.
Приятно четене!



БАБА МОТЯ

     И в къщата, и в лятната кухня готварските печки на баба Мотя бяха до прозореца. Тя се смееше и казваше, че така е по-весело, защото вижда какво става по света.
     На стените до печките имаше картинки – изрезки от списания с разни изгледи. На една от тях беше индийският Тадж Махал. На друга – Камчатка. Според баба Мотя това беше най-красивото място на земята, макар че никога не беше ходила там.
     Разказваше ми как в училище най-много обичала географията – като раздавали учебниците, веднага ги изчитала от кора до кора. След това в осми клас разбрала за един харковски техникум, където човек можело да се изучи за метеоролог, и се запалила по мечтата да учи там – да се махне далеч-далеч от своето селце Сотниче. На Командорските острови (това й звучало страшно и загадъчно). Или на Чукотка. Но най-много искала да иде на Камчатка. Защото там имало вулкани. И вулканолози. Решила, че след това непременно ще завърши и за вулканолог.
     Това си мечтаела баба Мотя в осми клас. Тогава била на 15.
     А на 16 се омъжила. Васил учел в Лубни за машинист. Когато я ухажвал, й обещавал, че някога двамата непременно ще отидат по тези далечни места.
     Мотя се омъжила толкова бързо, че след това сама се чудела как всичко минало толкова светкавично – вчера още седяла на чина, а днес вече е стопанка в собствена къща. За учене в Харков вече не ставало и дума. Започнали ежедневните грижи: измазвала отвън къщата, боядисвала, белосвала. Готвене, градина, кокошки и патици... Вечер се стоварвала като камък в леглото и сякаш потъвала нанякъде.
     Първата година, след като се омъжила, престанала да сънува. Васил не й разрешил да работи. Казвал й: „Искам в къщата ми да има ред.”
     И Мотя „поддържала реда”. Перяла, чистела, плевяла, готвела.
     А след това дошли децата. Две. Едно след друго. Когато забременяла с третото, Васил, без да вдига глава от чинията с борш, й подхвърлил: „Стигат ни толкова деца. Ще идеш при Райка акушерката. И готово.”
     Вечерта Мотя отишла при Райка и за първи път легнала на кухненската й маса. Гледала в тавана. И адът се разтворил.
     Едвам-едвам се дотътрила до вкъщи. Покрай чуждите огради, между нацъфтелите вишни. От дърво до дърво. Те безгрижно сипели цветовете си и на Мотя й се струвало, че стъпва върху сняг.
     Когато влязла в къщата, едва се държала на краката си. Васил й викнал в просъница: „Какво се въртиш там като някаква крава? Не мога ли поне преди смяната да си почина?”
     Мотя до сутринта лежала до малкия син и си обещала, че повече никога няма да отиде при Райка.
     Тогава още не знаела, че ще отиде при нея още дванайсет пъти.
     Или тринайсет.
     По-късно не можела да си спомни колко точно.
     С годините отново и отново ще ляга на кухненската маса и за да не вижда ада, ще стиска здраво очи.
     А междувременно ще се скъсва от къщна работа.
     Ще се научи да цепи дърва и да мъкне тежките кофи с въглища. „Ти си домакиня. Нищо повече не правиш. Цял живот на гърба ми.” – ще й казва Васил.
     А после в живота на Мотя ще се появи една малка радост. Васил ще купи телевизор. А там ще дават „Клуб на кинопътешествениците”. Тя се стараела да свърши всичката работа, та да може да го гледа. Показвали и Чукотка, и Камчатка, и Великденските острови, и изобщо всичко на света.
     Тогава Мотя си спомнила, че искала да стане метеоролог.
     И си го спомняла отново всеки път, когато отивала на гарата да продава кофите с ябълки и разни плодове. Отначало я накарал Васил. Когато отивала първия път, си мислела, че ще умре от срам. Как така тя ще стои заедно с търговките. Но след това там неочаквано й харесало. Сред тълпите хора, сред влаковете, които профучават към кой знае какви далечни места. На Мотя също й се искало някога да се качи в някой от вагоните с белите перденца и да пътува, да пътува, да пътува...
     Така минали десет години. Двайсет.
     Децата изхвръкнали от къщи и останали сами двамата с Васил. Всъщност какво значи двамата... Уж в една къща, но всеки сам за себе си. Мотя както винаги сновяла между градината, кухнята и гарата, а Васил (вече пенсионер), ако не бил на гости при някой приятел, гледал телевизия. Случвало се, че Мотя искала да гледа някакво предаване, а той се сърдел и специално не сменял програмата. „Нямаш ли какво друго да правиш? Цял живот на гърба ми! Живееш като кралица! Цял живот с пръст не съм те пипнал!”
    Понякога Мотя си организирала малки празници тайно от Васил. Веднъж една позната кондукторка от влака „Киев – Алма Ата” я почерпила с индийско кафе. Било скъпо! Цели пет рубли! Откъде да ги вземе, та Васил да не разбере? Но все пак за летните месеци събрала парите – отделяла всеки ден по няколко копейки и си купила една кутийка от ароматното кафе. Когато Васил тръгвал по приятели, бързо стопляла вода, правела си кафе и между ружите и астрите в градината го пиела с курабийките, които сама правела. Не дай боже Васил да види – като нищо щял да я навика. Толкова пари! Пет рубли! На Мотя всичко й изстивало отвътре, като си помислела какво може да стане, ако Васил разбере какво си е купила.
     Колкото повече остарявал Васил, толкова по-сприхав ставал. И боршът не му харесвал, и времето все лошо било, и всички хора били прости. И все хапчета пиел, че нещо го боляло отвътре. Колко го убеждавала Мотя да иде на лекар – само й крещял. Даже синовете и снахите не могли да го накарат. Веднъж така се разлютил, че запратил на другия край на кухнята тенджерата със супата. И спрял да приказва. Как ли не го уговаряла, как ли не се въртяла около него – мълчи и това е. Мълчал цяла седмица. Започнал да говори и се отпуснал, чак когато дошли внучетата от града. Тогава това се случило за първи път.
     Вторият път мълчал цял месец. След това – още по-дълго. Отначало Мотя се притеснявала. А след това разбрала, че така й е по-добре. Престанала да се терзае, пък и нямало кога. Имала все повече работа из къщи – искали за децата да има и домашно месо, и картофи, и компот от вишни.
     Васил пренесъл телевизора в своята стая и Мотя вече не можела да гледа.
     Умрял на Спасовден. Сутринта изведнъж се превил насред двора, изхриптял нещо неразбираемо и паднал. Фелдшерката Люда дотичала веднага, но само безпомощно разперила ръце. Когато го погребвали, Мотя не проронила нито сълза. Жените си шепнели: „Виж я, поне малко да беше заплакала. Цял живот на гърба му живя, и с пръст не я е пипнал”. А Мотя вървяла вдървено след ковчега със сухи очи и стиснати устни.
     Късно вечерта, когато всички се разотишли, Мотя за първи път заспала сама в къщата. Събудила се с първата розова светлина, която заливала стените. Отворила бавно вратата към терасата и слънчевите лъчи я ослепили. Мотя се спряла насред стаята и... се засмяла с глас.
     Сложила чайника на печката и отишла до бараката, където между дървата криела заветната кутийка с кафето. Върнала се в къщата и докато чайникът завирал, пренесла телевизора от стаята на Васил в хола. Включила го. Пак се върнала в стаята на Васил и дотътрила оттам люлеещия се стол, на който Васил не й давал да сяда. После си направила кафе в най-хубавата чаша от бюфета и седнала пред телевизора.
     Когато съседите и роднините се събирали на гробището на Задушница, Мотя отново не проронвала нито една сълза. Хората вече нищо не говорели. Оставили я на мира.
     А животът й продължавал както преди. Сновяла насам-натам, карала на гарата каквото бог дал. С парите, които събрала, за пръв път тръгнала на пътешествие. Чак в Почаив*. После – в Лвив. Мечтаела да види морето. Но нещо се разболяла.
     Минах да я видя точно преди да тръгнем за Крим на почивка. Мотя се усмихваше и казваше, че скоро ще оздравее и следващата година също ще отиде в Крим. Разбира се, няма да се къпе в морето, че хората ще й се смеят, но непременно ще види дворците, където са живеели царете, и ще си събере мидички. „Донеси ми оттам кръгли камъчета да украся край цветята в градина” – помоли ме Мотя. Обещах й.
     Не знаех, че повече няма да я видя.
     И че Крим също виждам за последен път.
     Събрах й камъчета.
     Донесох ги и ги наредих около посадените цветя на гроба й.
     Нека да стоят.

Свитлана Филчак
2017 г.
Полтава

*Почаив – град в Тернопилска област в Украйна, туристически център, известен с големия Почаивски манастир – б.пр.

Превод от украински – Ваня Георгиева


Няма коментари:

Публикуване на коментар