Приятно четене!
БАБА МОТЯ
И в къщата, и в лятната кухня
готварските печки на баба Мотя бяха до прозореца. Тя се смееше и казваше, че
така е по-весело, защото вижда какво става по света.
На стените до печките имаше картинки
– изрезки от списания с разни изгледи. На една от тях беше индийският Тадж
Махал. На друга – Камчатка. Според баба Мотя това беше най-красивото място на
земята, макар че никога не беше ходила там.
Разказваше ми как в училище
най-много обичала географията – като раздавали учебниците, веднага ги изчитала
от кора до кора. След това в осми клас разбрала за един харковски техникум,
където човек можело да се изучи за метеоролог, и се запалила по мечтата да учи
там – да се махне далеч-далеч от своето селце Сотниче. На Командорските острови
(това й звучало страшно и загадъчно). Или на Чукотка. Но най-много искала да
иде на Камчатка. Защото там имало вулкани. И вулканолози. Решила, че след това
непременно ще завърши и за вулканолог.
А на 16 се омъжила. Васил
учел в Лубни за машинист. Когато я ухажвал, й обещавал, че някога двамата
непременно ще отидат по тези далечни места.
Мотя се омъжила толкова
бързо, че след това сама се чудела как всичко минало толкова светкавично –
вчера още седяла на чина, а днес вече е стопанка в собствена къща. За учене в
Харков вече не ставало и дума. Започнали ежедневните грижи: измазвала отвън
къщата, боядисвала, белосвала. Готвене, градина, кокошки и патици... Вечер се
стоварвала като камък в леглото и сякаш потъвала нанякъде.
Първата година, след като се омъжила,
престанала да сънува. Васил не й разрешил да работи. Казвал й: „Искам в къщата
ми да има ред.”
И Мотя „поддържала реда”.
Перяла, чистела, плевяла, готвела.
А след това дошли децата.
Две. Едно след друго. Когато забременяла с третото, Васил, без да вдига глава
от чинията с борш, й подхвърлил: „Стигат ни толкова деца. Ще идеш при Райка
акушерката. И готово.”
Вечерта Мотя отишла при Райка
и за първи път легнала на кухненската й маса. Гледала в тавана. И адът се разтворил.
Едвам-едвам се дотътрила до
вкъщи. Покрай чуждите огради, между нацъфтелите вишни. От дърво до дърво. Те
безгрижно сипели цветовете си и на Мотя й се струвало, че стъпва върху сняг.
Когато влязла в къщата, едва
се държала на краката си. Васил й викнал в просъница: „Какво се въртиш там като
някаква крава? Не мога ли поне преди смяната да си почина?”
Мотя до сутринта лежала до
малкия син и си обещала, че повече никога няма да отиде при Райка.
Тогава още не знаела, че ще
отиде при нея още дванайсет пъти.
Или тринайсет.
По-късно не можела да си
спомни колко точно.
С годините отново и отново ще
ляга на кухненската маса и за да не вижда ада, ще стиска здраво очи.
А междувременно ще се скъсва
от къщна работа.
Ще се научи да цепи дърва и
да мъкне тежките кофи с въглища. „Ти си домакиня. Нищо повече не правиш. Цял
живот на гърба ми.” – ще й казва Васил.
А после в живота на Мотя ще
се появи една малка радост. Васил ще купи телевизор. А там ще дават „Клуб на
кинопътешествениците”. Тя се стараела да свърши всичката работа, та да може да
го гледа. Показвали и Чукотка, и Камчатка, и Великденските острови, и изобщо
всичко на света.
Тогава Мотя си спомнила, че
искала да стане метеоролог.
И си го спомняла отново всеки
път, когато отивала на гарата да продава кофите с ябълки и разни плодове.
Отначало я накарал Васил. Когато отивала първия път, си мислела, че ще умре от
срам. Как така тя ще стои заедно с търговките. Но след това там неочаквано й
харесало. Сред тълпите хора, сред влаковете, които профучават към кой знае какви
далечни места. На Мотя също й се искало някога да се качи в някой от вагоните с
белите перденца и да пътува, да пътува, да пътува...
Така минали десет години.
Двайсет.
Децата изхвръкнали от къщи и
останали сами двамата с Васил. Всъщност какво значи двамата... Уж в една къща,
но всеки сам за себе си. Мотя както винаги сновяла между градината, кухнята и
гарата, а Васил (вече пенсионер), ако не бил на гости при някой приятел, гледал
телевизия. Случвало се, че Мотя искала да гледа някакво предаване, а той се
сърдел и специално не сменял програмата. „Нямаш ли какво друго да правиш? Цял
живот на гърба ми! Живееш като кралица! Цял живот с пръст не съм те пипнал!”
Понякога Мотя си организирала
малки празници тайно от Васил. Веднъж една позната кондукторка от влака „Киев –
Алма Ата” я почерпила с индийско кафе. Било скъпо! Цели пет рубли! Откъде да ги
вземе, та Васил да не разбере? Но все пак за летните месеци събрала парите –
отделяла всеки ден по няколко копейки и си купила една кутийка от ароматното
кафе. Когато Васил тръгвал по приятели, бързо стопляла вода, правела си кафе и между
ружите и астрите в градината го пиела с курабийките, които сама правела. Не дай
боже Васил да види – като нищо щял да я навика. Толкова пари! Пет рубли! На
Мотя всичко й изстивало отвътре, като си помислела какво може да стане, ако
Васил разбере какво си е купила.
Колкото повече остарявал
Васил, толкова по-сприхав ставал. И боршът не му харесвал, и времето все лошо
било, и всички хора били прости. И все хапчета пиел, че нещо го боляло отвътре.
Колко го убеждавала Мотя да иде на лекар – само й крещял. Даже синовете и
снахите не могли да го накарат. Веднъж така се разлютил, че запратил на другия
край на кухнята тенджерата със супата. И спрял да приказва. Как ли не го
уговаряла, как ли не се въртяла около него – мълчи и това е. Мълчал цяла
седмица. Започнал да говори и се отпуснал, чак когато дошли внучетата от града.
Тогава това се случило за първи път.
Вторият път мълчал цял месец.
След това – още по-дълго. Отначало Мотя се притеснявала. А след това разбрала,
че така й е по-добре. Престанала да се терзае, пък и нямало кога. Имала все
повече работа из къщи – искали за децата да има и домашно месо, и картофи, и
компот от вишни.
Васил пренесъл телевизора в
своята стая и Мотя вече не можела да гледа.
Умрял на Спасовден. Сутринта
изведнъж се превил насред двора, изхриптял нещо неразбираемо и паднал.
Фелдшерката Люда дотичала веднага, но само безпомощно разперила ръце. Когато го
погребвали, Мотя не проронила нито сълза. Жените си шепнели: „Виж я, поне
малко да беше заплакала. Цял живот на гърба му живя, и с пръст не я е пипнал”.
А Мотя вървяла вдървено след ковчега със сухи очи и стиснати устни.
Късно вечерта, когато всички
се разотишли, Мотя за първи път заспала сама в къщата. Събудила се с първата
розова светлина, която заливала стените. Отворила бавно вратата към терасата и
слънчевите лъчи я ослепили. Мотя се спряла насред стаята и... се засмяла с
глас.
Сложила чайника на печката и
отишла до бараката, където между дървата криела заветната кутийка с кафето.
Върнала се в къщата и докато чайникът завирал, пренесла телевизора от стаята на
Васил в хола. Включила го. Пак се върнала в стаята на Васил и дотътрила оттам
люлеещия се стол, на който Васил не й давал да сяда. После си направила кафе в
най-хубавата чаша от бюфета и седнала пред телевизора.
Когато съседите и роднините
се събирали на гробището на Задушница, Мотя отново не проронвала нито една
сълза. Хората вече нищо не говорели. Оставили я на мира.
А животът й продължавал както
преди. Сновяла насам-натам, карала на гарата каквото бог дал. С парите, които
събрала, за пръв път тръгнала на пътешествие. Чак в Почаив*. После – в Лвив.
Мечтаела да види морето. Но нещо се разболяла.
Минах да я видя точно преди да
тръгнем за Крим на почивка. Мотя се усмихваше и казваше, че скоро ще оздравее и
следващата година също ще отиде в Крим. Разбира се, няма да се къпе в морето,
че хората ще й се смеят, но непременно ще види дворците, където са живеели
царете, и ще си събере мидички. „Донеси ми оттам кръгли камъчета да украся край
цветята в градина” – помоли ме Мотя. Обещах й.
Не знаех, че повече няма да я
видя.
И че Крим също виждам за
последен път.
Събрах й камъчета.
Донесох ги и ги наредих около
посадените цветя на гроба й.
Нека да стоят.
Свитлана Филчак
2017 г.
Полтава
*Почаив – град в Тернопилска
област в Украйна, туристически център, известен с големия Почаивски манастир –
б.пр.
Превод от украински – Ваня
Георгиева
Няма коментари:
Публикуване на коментар